Открито писмо до Калин Терзийски

                                                                

                                                                                

 

 

                                                                    

 

„Ти говориш чрез мен, аз слушам чрез теб - това е   взаимозависимост”
Ошо: „Дао. Трите съкровища”

 

   Прочетох  „Войник”.
   Какво от това ли?
   Промени мнението ми за теб.
   На кой му пука ли?
   На мен.
   Защо ли?
   Защото, щом промени моето мнение, значи може да има същия ефект и върху други (не, че иначе не би могло...)
   Какво ми е било мнението?
   Първо чух за теб в едно телевизионно предаване за култура (дали не беше „Библиотеката”) преди няколко години – май че през 2008.  Представиха те като млад, обещаващ поет. Почти цялото предаване беше посветено на теб. Обичам много литературата. Слушах с интерес. Накрая прочете свое стихотворение. Не ми хареса особено. В устата усетих леко парфюмния вкус, който отличава заводски дестилираната, от тройно препечената в задимен селски казан, първак ракия. Остана впечатление за стероидно напомпани мускули на изгряващо дарование, което някой много иска да свети с ярка светлина. Затуй прекарва блясъка му през увеличително стъкло с прецизно изчислено фокусно разстояние, в точно прицелена точка, която палва, по архимедовски, овехтялото нихилистично одеало на културните интереси на българина. Фуу, че завъртяно прозвуча... Както и да е.
    После тези впечатления се позасилиха, защото ти занаднича от различните медии – държвни и частни радиостанции, телевизии, електронни и хартиени носители, почти колкото (е добре де – малко по-малко) от бившия премиер. По едно време взех да си мисля, че могат да те обявят за културен аташе на България пред...  България и останалата част от Вселената. Как беше: „Врътнеш Веф-а – пей Кидика”. А именно: БНТ – Калин Т., прехвърлиш на Коритров – К.Терзиййски, включиш Хоризонт –К.Т., загледаш се в рафта с бг литература в книжарницата – от няколко книжки ти маха вече познатото словосъчетание от съществителни собствени – Калин Терзийски. И самостоятелно, и в сборни формации. Бре, викам си –  да не съм аз най-големият разбирко – я да взема да прочета нещо, та да туширам, дето се казва, лекият отпор на натрапчивото предлагане. И наслуки прочетох на аванта в книжарницата един разказ. Дааа... не  е лошо. По ми хареса от поезията. Мога и да обясня защо, но това е друг разговор.
   После, след време (пак на крак – в книжарницата),  се зачетох в началото на „Лудост”. ОК, обаче не чак, че да си я купя. И така още няколко пъти – ту тук, ту там (например във виртуалното пространство), попрегледах  това-онова... И наскоро виждам лепнат плакат в книжарница „Сиела”, че същият ден от 18 часа, писателят Калин Терзийски ще представи новата си книга „Войник” – лауреат на нам кви си европейски награди, пред варненската аудитория. Сега е моментът, си рекох, и ето ме на третия ред пред голямата маса, натрупана с произведенията, зад която, с приповдигнат дух, самият автор се усмихва приветливо. Изслушваме (няма как) патосната тирада на литературната критичка, която клиширано презентира  романа. Между другото, тук се появи първата нотка на симпатия към теб, защото усетих споделения „възторг” от това дълбоко проникновено представяне. Щото, ако срещата беше завършила по някаква причина след него, аз със сигурност, въобще нямаше да го разгърна въпросния роман, но това, както се казва, не е особено важно. След това бащата на произведението каза няколко думи за най-младата си рожба – вярно – сполучливо синхронизирани с известен брой мобилни рингтонове и сътворени онлайн СМС  послания... Като цяло изкатери с няколко стъпала  попроядената от дървоядите на скептицизма стълба на доверието. Даже бях намисил какво да те питам, когато ни даде думата за въпроси, ама ти толкова бързо я отне, че го отложих за по-късно.
   Както споделих, след въпросното резюме на книгата, едва ли  бих си я купил. Обаче от уважение и културна солидарност, ако и с известно колебание, я взех и се наредих  на опашката за личен контакт. След него – макар и няколко минутен, вече знаех, че ще я прочета.
   Какво толкова сме си казали ли. Първо – не ми е в разбиранията да огласявам лични разговори. Второ – нищо чак толкоз преломно. Или пък, кой знае... Както и да е. Прибрах се и зачетох. Бавничко ми вървеше, нито да я зарежа, нито да я глътна на един дъх. И така – вместо за няколко часа, до към средата стигнах  за няколко дни. Но някак си продължих. И после..., после тя свърши именно  за няколко часа.
   От един момент нататък, никак даже неусетно, а съвсем осезателно и дори категорично, повествованието оЖивя. Имам чувството –  ти си знаеш най-добре – че просто онова, което със съответната доза субективизъм наричаме вдъхновение, талант, магия, е текнало през пръстите върху клавиатурата и оттам в аурата на изреченото, за да го оцвети ярко и наситено, но и с нюанси и полутонове като аромата на странджанска поляна с билки, нагиздена от утринната роса на Еньовден. Миризма, така гъста, че можеш да я режеш с острата си чекийка и да я складираш на кубчета  във фризера, та зимата да овкусяваш чая с дъх на омайниче, ранилист и кантарион... Накратко – че да не оплетем пишещия читател с четящият писател – се вълнувах, кисках, съпреживявах, а на финала се и просълзих ( съвсем леко, де...).
   Та така, ето как, след няколко разменени думи, ти влезе сред хората, с които съм приятел (макар и с някои от тях приятелството ни да е едностранно – т.е. те хич и не подозират за него...). Ама всъщност, дали заради тези няколко думи? Защото, какво, аджеба, са думите? Абстракция, символ, пътен знак. Пръстът, който сочи Луната. Не самата Луна... И защото по-важно от вербалната или графичната им форма е Присъствието, дето носят. И което пълни паузите, пространството  покрай тях... А него – Присъствието – не можеш да го обясниш или дефинираш. Можеш само да го почувстваш, а ако си достатъчно буден – и да го осъзнаеш.

   Защо казвам всичко това ли? Споменах по-горе. Защото не само подозирам, че има – аз познавам и други хора, които си угояват предубеждения. В някои случаи – дори  основателни. В повечето обаче – като в оня разказ на Алан По, през пречупената светлина на прашния им прозорец  насекомото им изглежда като мистично чудовище. Т.е. – меко казано – твърде „далеч от шосето”. Като тези – моите, в този - твоят случай.
   Затуй, без прекомерни високопарности, просто и мъжки ти благодаря. Пожелавам ти каквото и да правиш, да го правиш с мерак и удоволствие. Защото истински важните неща на този свят, нито се програмират, нито се предопределят. Те просто се случват. Ако го допуснем...

  
   Успех и до скоро!  Някъде по пътя...

 

   Веселин  Василев

   20 май 2013 г.

  Варна